В неделя, 17.08.2014г. отидох на екскурзия до Мусала. За съжаление тръгнах сама, но когато имаш среща с природата, това не пречи.
Този преход не беше предварително замислен и подготвен. Сетих се попитам за свободни места в петък, едва 2 дена, преди да замина. Казах само на приятеля си и сестра си, и написах кратък пост във Фейсбук, че тръгвам. Родители, роднини, никой не знаеше.
С цял автобус туристи от София смело потеглихме към планината. Денят обещава да е хубав от качването в автобуса. Тръгнахме навреме, отпътувахме от София в 7 часа от площад Ал. Невски. Пътувахме през Самоков, за да стигнем до Боровец. Тъй като бях настанена сама в задната част на автобуса, мълчаливо се наслаждавах на пътуването и с облекчение оставах далеч зад гърба си сивотата на големия град, докато повечето ми спътници се запознаваха и си говориха за предишните си подвизи.
Със скъсяване на километрите до планината, спокойствието у мен беше заменено с вълнение, присъщо само на един млад пътешественик, чиято душа с нетърпение очаква срещата с непознатото и чудното. Все пак връх Мусала със своите 2925 м. височина, заема първо място не само в България, но и на Балканския полуостров. Досега съм била на Черни Връх, в Пирин, на връх Ком в Стара Планина, на Люлин Планина... но никога любопитните ми крачета не са ме завеждали до Рила. Сега го направиха.
Туристическата програма включваше екскурзовод и планински водач, които да ни преведат през планината до върха, да ни разкажат за планината и нейните специфики.
Здравей, Рила! Рила ни посрещна,цялата обвита с мъгла. Слънцето се беше скрило зад непробиваемите облаци. Имаше много гъста мъгла, която придаваше нещо поетично на картината. Опитах се да се насладя на новопридобитият фотоапарат, но от мъглата почти нищо не се виждаше наоколо. Слънцето опитваше да се покаже между мъглата и облаците, но почти без успех. Денят явно няма да е за снимки.
Маршрутът беше много приятен за ходене. Пътят в началото беше равен и широк, но след хижа Мусала започна голямото катерене. От там поехме по стръмна пътечка в посока нагоре. Изкачвайки се нагоре, пътят ставаше все по-каменист, тесен и труден.
Темпото ни беше бързо. Спираме само за да хапнем и да си поемем глътка въздух. По пътечката вървяха много, най-различни хора, които не спираха да се шегуват и да си говорят, а нашата групичка едва си поемаше дъх по пътя нагоре. Един се изморил, друг се засилил да снима всяка тревичка и всяко камъче (както правих предимно аз). Въпреки това в един момент се оказа, че доста бързо сме се придвижили и вече сме преполовили повечето път. На хижата поседнахме малко повечко, починахме, хапнахме, пихме чай и продължихме.
Гледките по пътя си струваха усилията. Ние обаче бързахме, за да избегнем дъжда. Аз не особено. Преди няколко дни паднах докато тичах и си ожулих сериозно коляното, затова внимавах да не го одраскам и в планитата, защото знам как боли. Странно, но почти не усетих ожуленото коляно през целия път. Освен това носих много неудобни маратонки, тип Walkmax, които са изключително удобни за ходене и тичане, но много непрактични в планината. Затова бях изключително внимателна как и къде стъпвам, заради нетипичната подметка.
Очаквах изкачването до върха да бъде наистина трудно, своеобразно каляване на духа ми, но истината е, че дори не го намерих за особено трудно и уморително. Въпреки това за мен се оказа едно прекрасно преживяване!
Станах свидетел на някои невиждани от мен гледки, които ме възхитиха. Любимите ми гледки бяха около Рилските езера. Те са магнетични места, олицетворяващи красотата и тайнствеността на българската природа. Те ме заредиха с енергия, което ме накара да се почувствам щастлива и отпочинала. Заради мъглата не успях да видя езерата на изкачване. Слънцето изгря само за малко, колкото да видя едно от тях и да се снимам на фона му, но веднага след това бързо променливото време в планината отново ни докара мъгла, та дори слаб дъжд, който само за 5 минути ни притесни, като се усили и ни понамокри, но ни завари подготвени, с чадъри, дъждобрани, непропускливи якета и сухи дрехи в раниците.
Видях езерата на връщане, когато мъглата се вдигаше и спирахме до тях, за да се снимаме и заредим. Рилските езера са магическа област. Те са изключително красиви подходящи за почивка и по време на прехода. Нямахме време за голям престой, затова без да знам съм пропуснала почивката на езерата и съм бързала с ускорена крачка към върха, за да не изостана от групата. Вместо това направих точно обратното. Групата ми е спирала, а аз съм тръгнала след друга група и индивидуални туристи, които в планината ми изглеждаха познати докато се разминавахме. Така останах съвсем сама и много се изплаших, защото не знаех къде е групата ми, зад или пред мен. И започнах да бързам към върха, за да ги намеря там.
След дългия поход, стигнах до върха. По едно време всички започнаха да вадят фотоапаратите и да снимат, така разбрах че сме изкачили Мусала, защото по нищо не личеше, освен по хижата с надпис „Връх Мусала“ и по шеговития надпис „Финал“, на една скала.
Там се полутах, докато не разбрах, че съм стигнала първа от моята група. Зачаках и след10-15 минути започнах да виждам познати лица. Скоро се събрахме всички и се насладихме на почивката с чудесните билкови чайчета, които предлагат горе и с останалата храна, която бяхме качили. Сестра ми се беше погрижила да не гладувам, като ми беше направила 4 много големи и вкусни сандвича. Отпочинали и олекотени, продължихме надолу. Вървяхме през мъглата и не спирахме, въпреки умората. Когато решихме да си тръгваме мъглата най-накрая се отказа и се вдигна. Небето най-накрая временно се изясни.
Денят ще бъде незабравим за пътешествениците, с които нарамили раниците, тръгнахме към Рила, за да разкрием нейните тайни и видим с очите си нейния връх. Настроението в автобуса беше приповдигнато, поради факта, че над 90% от пътниците бяха изкачили най-високия връх. Някои от тях през половината пътуване обмисляха как да съобщят за подвига си на Фейсбук последователите и приятелите си.
Върнахме се уморени, но щастливи и доволни!
0 Отговора
5648 Прегледи